„Не съм ограбена, опустошена…
Нима се свършва огънят, защото някого е грял?
Нима пресекват изворите чисти,
защото някой ожаднял е дълго пил
и тръгвайки неловко е свалил
във кладенчето камъни и листи…
Избистри се душата ми,
изтласка мътното и гнило
и бликат пак водите лъскави
с предишна сила.
Не се прощава, а се надживява.
Ако на тоя свят са вземали от тебе,
значи си богат, а вземалият
от тебе е беден.’’

Душата ми е жадна за летеж и свобода. Мечтая за простор и необятност. Искам да тичам да тичам, додето дъхът ми секне. Нека вятърът да роши косите ми и нежно докосва лицето ми, аз ще тичам. Искам всичко да бъде прекрасно, по детски наивно и чисто, да бъде красиво и просто. Както орелът загива без небето, без висините на простора, така и ние, хората бихме не живели, а съществували, ако в живота ни нямаше красота и любов. Ако нямаше небе, към което да протягаме ръце и което никога да нестигаме, защото е прекалено високо, но достатъчно близо, за да ни вика постоянно. Доброто и злото вървят по трънливия път на живота отдавна. И често стават наши спътници. Какво е доброто? Да подадеш ръка на падналия, да кажеш истината, от която ще заболи, да създадеш нещо, с което ще помогнеш на хората, да дадеш от себе си всичко на което си способен, без да очакваш в замяна на това награда. Но напоследък сякаш много рядко доброто ни е спътник. Често вместо ръка за помощ, получаваме ритник, вместо истини слушаме фалшиви лицемерни думи, вместо да творим, ние безотговорно рушим. Лошо е когато живеем без мечти, без мънички илюзии, които да те топлят и изгарят, да не дават покой на твоето търсене. Човекът без мечти е като птица с отрязани крила.
Но мисля, че всеки живее за нещо и чрез нещо. Че всеки от нас е един макар и малък творец в своя измислен свят.
А истинското изкуство любов, то е различно, истинско и някак недостижимо. Извисява се над всичко земно, над всичко еснафско, изкуствено и жалко. То попада точно в онези кътчета на сърцето ни, които не са обковани с бронята на безразличието, равнодушието и недоверието, то поразява точно и дълбоко. Любовта те кара да плачеш с болката и да се радваш от щастието, бликащи в нея. Тя облагородява душата ми, пречиства излишното и незначителното с красотата, с музиката и някакво чувство за свобода, летеж. Изкуството любов, истинската любов е неповторима и незабравима.
Да живееш, за мен това означава да даваш, всичко, което имаш, да търсиш непрестанно някакъв недостижим връх, да преследваш мечтите си, да мразиш но лесно да прощаваш. Да обичаш, да владееш изкуството любов. Давайки, да се чувстваш богат и щастлив. Аз не искам да бъда знаменитост, да бъда запомнена, не желая битието ми да се помни като нещо велико, искам само да бъда добра, да нося щастие, да дишам чист въздух, да спя спокойно и да се радвам на свободата, на красотата у човека и в природата. Аз вярвам, че само добротата и красотата ще спасят нашия свят.
Бъдете добри, обичайте, бъдете обичани и живейте така, че в един последен миг да не съжалявате за миналото:
„Веднъж живееш- истински живей!
Безкрай!
Докрай!
Завинаги!
За всичко!
Помни: животът не е чародей,
с герлянди и свещички.
И някога ако останеш сам, когато се
без никого до тебе,
безсилно не навеждай ти глава
и не проклинай твоя труден жребий.
Нали животът не е чародей
и трябва да се бориш сам за всичко!”

Понякога животът свършва нелепо, някак много бързо и усещаш, че не си направил нищо, тогава боли най- много. Боли, защото няма красиви спомени, които да топлят!
Усещаш някаква пустота, някакво празно пространство което те всмуква, което те дърпа към нищото. И макар че моят житейски път е все още малък, аз искрено желая никога да не почувствам тази страшна болка. Искам някой ден да мога да изрека: „Заслужаваше си. Не съжалявам, че изживях живота си така!”

2. Всеки месец е различно, но някъде към 2-3.